(Внимание историята е за лица над 16 годишна възраст)
В края на 40-те години на миналия век руски изследователи държат петима души будни в продължение на петнадесет дни, използвайки експериментален газов стимулант. Те били държани в херметически затворена среда, за да се следи внимателно кислородната им консумация, така че газът да не ги убие, тъй като е токсичен във високи концентрации. Това се случва преди ерата на камерите със затворен контур, така че за наблюдение разполагали само с микрофони и илюминатори с дебели пет инча стъкла. Камерата била заредена с книги, койки за спане, но без спално бельо, течаща вода и тоалетна, както и достатъчно суха храна, за да стигне на петимата за повече от месец.
Тестовите субекти били политически затворници, сметнати за врагове на държавата по време на Втората световна война.
През първите пет дни всичко било наред. Субектите почти не се оплаквали, след като им било обещано (лъжливо), че ще бъдат освободени, ако се подложат на теста и не спят в продължение на 30 дни. Разговорите и дейностите им били наблюдавани и било отбелязано, че те започнали да говорят за все по-травмиращи инциденти от миналото си, а общият тон на разговорите им придобил по-мрачен оттенък след четвъртия ден.
След пет дни те започнали да се оплакват от обстоятелствата и събитията, които са ги довели дотук, и започнали да проявяват тежка параноя. Спрели да говорят помежду си и започнали последователно да шепнат в микрофоните и в еднопосочните огледални илюминатори. Странното било, че всички изглежда мислели, че могат да спечелят доверието на експериментаторите, като предадат другарите си – останалите субекти в плен заедно с тях. В началото изследователите подозирали, че това е ефект от самия газ…
След девет дни първият от тях започнал да крещи. Той тичал по цялата дължина на камерата, крещейки с пълно гърло в продължение на три часа без прекъсване. Продължил да се опитва да крещи, но вече можел да издава само спорадични пискливи звуци. Изследователите предположили, че физически е разкъсал гласните си струни. Най-изненадващото в това поведение било как останалите затворници реагирали на него… или по-скоро не реагирали. Те продължили да шепнат в микрофоните, докато вторият от пленниците не започнал да крещи. Двамата, които не крещели, разкъсали книгите, намазали страница след страница със собствените си изпражнения и спокойно ги залепили върху стъклените илюминатори. Крещенето незабавно спряло.
Както и шепотът в микрофоните.
Изминали още три дни. Изследователите проверявали микрофоните на всеки час, за да се уверят, че работят, тъй като смятали за невъзможно да не се чува никакъв звук при наличието на петима души вътре. Консумацията на кислород в камерата показвала, че и петимата трябва да са все още живи. Всъщност, това било количеството кислород, което петима души биха консумирали при много тежко физическо натоварване. На сутринта на четиринадесетия ден изследователите направили нещо, което били казали, че няма да направят, за да получат реакция от пленниците – използвали интеркома в камерата с надеждата да провокират някакъв отговор от тях, тъй като се страхували, че са или мъртви, или във вегетативно състояние.
Те обявили: „Отваряме камерата, за да тестваме микрофоните. Отдръпнете се от вратите и легнете по очи на пода, в противен случай ще бъдете застреляни. Изпълнението на заповедта ще донесе на един от вас незабавна свобода.“
За тяхна изненада чули една-единствена фраза, произнесена със спокоен глас: „Вече не искаме да бъдем освободени.“
Сред изследователите и военните сили, финансиращи проекта, избухнал дебат. Неспособни да провокират повече отговори през интеркома, най-накрая било решено да отворят камерата в полунощ на петнадесетия ден.
Камерата била прочистена от стимулиращия газ и напълнена с чист въздух. Веднага от микрофоните започнали да се чуват възражения. Три различни гласа започнали да се молят, сякаш умолявайки за живота на свои близки, газът да бъде пуснат отново. Камерата била отворена и войници били изпратени да изведат тестовите субекти. Те започнали да крещят по-силно от всякога, а също и войниците, когато видели какво има вътре. Четирима от петимата субекти били все още живи, въпреки че никой не би могъл с право да нарече състоянието им „живот“.
Хранителните дажби след петия ден не били дори докоснати. Имало парчета месо от бедрата и гърдите на мъртвия субект, натъпкани в канала в центъра на камерата, блокирайки го и позволявайки на около десет сантиметра вода да се събере на пода. Така и не било установено каква точно част от водата на пода всъщност е кръв. И четиримата „оцелели“ тестови субекти също имали големи части от мускули и кожа, откъснати от телата им. Унищожената плът и оголените кости по върховете на пръстите им показвали, че раните са нанесени на ръка, а не със зъби, както изследователите първоначално си мислели. По-внимателното изследване на позицията и ъглите на раните показало, че повечето, ако не и всички, са самонанесени.
Коремните органи под гръдния кош и на четиримата тестови субекти били премахнати. Докато сърцето, белите дробове и диафрагмата оставали на мястото си, кожата и повечето мускули, прикрепени към ребрата, били откъснати, разкривайки белите дробове през гръдния кош. Всички кръвоносни съдове и органи оставали непокътнати; те просто били извадени и положени на пода, разпростирайки се около изкормените, но все още живи тела на субектите. Храносмилателният тракт и на четиримата можел да се види как работи, смила храна. Бързо станало ясно, че това, което смилат, е собствената им плът, която са откъсвали и яли в продължение на дни.
Повечето от войниците били руски специални части към съоръжението, но въпреки това мнозина отказали да се върнат в камерата, за да изведат тестовите субекти. Те продължавали да крещят да бъдат оставени в камерата и последователно молели и настоявали газът да бъде пуснат отново, за да не заспят…
За изненада на всички, тестовите субекти оказали яростна съпротива при извеждането им от камерата. Един от руските войници починал, след като гърлото му било разкъсано, друг бил тежко ранен, след като тестисите му били откъснати, а артерия на крака му била прерязана от зъбите на един от субектите. Още петима войници загубили живота си, ако броим и тези, които се самоубили през седмиците след инцидента.
В борбата далакът на един от четиримата живи субекти се разкъсал и той изкървял почти веднага. Медицинските изследователи се опитали да го успокоят, но това се оказало невъзможно. Инжектирали му повече от десет пъти човешката доза морфинов дериват, но той продължавал да се бие като притиснато в ъгъла животно, чупейки ребрата и ръката на един от лекарите. Сърцето му било видяно да бие цели две минути, след като бил изкървял до такава степен, че в кръвоносната му система имало повече въздух, отколкото кръв. Дори след като спряло, той продължил да крещи и да се мята още три минути, борейки се да нападне всеки в обсега си и просто повтаряйки думата „ОЩЕ“ отново и отново, все по-слабо, докато накрая не замлъкнал.
Оцелелите трима тестови субекти били здраво завързани и преместени в медицинско заведение. Двамата с непокътнати гласни струни непрекъснато молели за газ, настоявайки да бъдат държани будни…
Най-тежко раненият от тримата бил откаран в единствената хирургична зала, с която разполагало съоръжението. В процеса на подготовка на субекта за връщане на органите му в тялото било установено, че той е на практика имунизиран срещу успокоителното, което му били дали, за да го подготвят за операцията. Той се борил яростно срещу ремъците си, когато донесли упойващия газ, за да го приспят. Успял да разкъса почти изцяло четири инча широка кожена каишка на едната си китка, дори и под тежестта на войник от 90 килограма, който я държал. Било необходимо само малко повече упойка от нормалното, за да го приспят, и в мига, в който клепачите му трепнали и се затворили, сърцето му спряло. При аутопсията на тестовия субект, починал на операционната маса, било установено, че кръвта му има три пъти по-високо от нормалното ниво на кислород. Мускулите му, които все още били прикрепени към скелета, били тежко разкъсани и той имал счупени девет кости в борбата си да не бъде подчинен. Повечето от тях били от силата, която собствените му мускули упражнили върху тях.
Вторият оцелял бил първият от групата от петима, който започнал да крещи. С унищожени гласни струни, той не можел да моли или да възрази срещу операцията и реагирал само като клател бурно глава в знак на неодобрение, когато упойващият газ бил донесен близо до него. Той кимнал с глава в знак на съгласие, когато някой неохотно предложил да опитат операцията без упойка. Субектът не реагирал през цялата шестчасова процедура по връщане на коремните му органи и опитите да бъдат покрити с остатъците от кожата му. Главният хирург многократно заявил, че би трябвало да е медицински невъзможно пациентът да е все още жив. Една ужасена медицинска сестра, асистираща на операцията, заявила, че е видяла устата на пациента да се извива в усмивка няколко пъти, когато очите му срещнели нейните.
Когато операцията приключила, субектът погледнал хирурга и започнал да хрипти силно, опитвайки се да говори, докато се напрягал. Предполагайки, че това трябва да е нещо от изключителна важност, хирургът наредил да донесат химикал и бележник, за да може пациентът да напише съобщението си. То било просто: „Продължавай да режеш.“
Другите двама тестови субекти били подложени на същата операция, също без упойка. Въпреки това, трябвало да им бъде инжектиран паралитик за времетраенето на операцията. Хирургът сметнал за невъзможно да извърши операцията, докато пациентите се смеели непрекъснато. Веднъж парализирани, субектите можели само да следят с очи присъстващите изследователи. Паралитикът напуснал системите им за необичайно кратко време и те скоро се опитвали да се измъкнат от връзките си. В момента, в който можели да говорят, те отново молели за стимулиращия газ. Изследователите се опитали да ги попитат защо са се наранили, защо са изтръгнали собствените си вътрешности и защо искат отново да им се даде газът.
Получен бил само един отговор: „Трябва да остана буден.“
Връзките и на тримата субекти били подсилени и те били върнати в камерата в очакване на решение какво да се прави с тях. Изследователите, изправени пред гнева на своите военни „благодетели“ за това, че са се провалили в поставените цели на проекта, обмисляли евтаназия на оцелелите субекти. Командващият офицер, бивш служител на КГБ, обаче видял потенциал и искал да види какво ще се случи, ако ги върнат отново на газа. Изследователите категорично възразили, но били надделени.
В подготовка за повторното запечатване в камерата, субектите били свързани към ЕЕГ монитор, а връзките им били подплатени за дългосрочно задържане. За изненада на всички, и тримата спрели да се борят в момента, в който им било подхвърлено, че се връщат на газа. Било очевидно, че в този момент и тримата полагали огромни усилия да останат будни. Един от субектите, който можел да говори, си тананикал силно и непрекъснато; немият субект напрягал краката си срещу кожените ремъци с всичка сила, първо левия, после десния, после отново левия, за да има върху какво да се съсредоточи. Оставащият субект държал главата си повдигната от възглавницата и мигал бързо. Тъй като той бил първият, свързан към ЕЕГ, повечето изследователи наблюдавали мозъчните му вълни с изненада. Те били нормални през повечето време, но понякога необяснимо показваха равна линия. Изглеждало сякаш многократно изпадал в мозъчна смърт, преди да се върне към нормалното. Докато се фокусирали върху хартията, излизаща от монитора за мозъчни вълни, само една медицинска сестра видяла очите му да се затварят в същия миг, в който главата му ударила възглавницата. Мозъчните му вълни веднага се променили на тези на дълбок сън, след което показали равна линия за последен път, докато сърцето му спряло едновременно.
Единственият останал субект, който можел да говори, започнал да крещи да бъде запечатан веднага. Мозъчните му вълни показвали същите равни линии като на този, който току-що бил починал от заспиване. Командирът дал заповед да запечатат камерата с двамата субекти вътре, както и с трима изследователи. Един от посочените трима веднага извадил пистолета си и прострелял командира право между очите, след което насочил пистолета към немия субект и пръснал мозъка му.
Той насочил пистолета си към останалия субект, все още завързан за леглото, докато останалите членове на медицинския и изследователския екип бягали от стаята. „Няма да ме затворят тук с тези неща! Не и с теб!“ изкрещял той на мъжа, завързан за масата. „КАКВО СИ ТИ?“ поискал да знае той. „Трябва да знам!“
Субектът се усмихнал.
„Толкова лесно ли забрави?“ попитал субектът. „Ние сме вие. Ние сме лудостта, която се спотайва във всички вас, молейки се да бъде освободена във всеки един момент в най-дълбоките кътчета на животинския ви ум. Ние сме онова, от което се криете в леглата си всяка нощ. Ние сме онова, което упоявате до тишина и парализа, когато отивате в нощното убежище, където не можем да стъпим.“
Изследователят направил пауза. После се прицелил в сърцето на субекта и стрелял.
ЕЕГ-то показало равна линия, докато субектът слабо се задавил с думите: „толкова… близо… до свободата…“